“Но аз опитах да го помоля учтиво и не се получи,” казват отчаяно много родители. “Опитах се да предложа избор, да не го насилвам да прави разни неща, но вече не знам какво да правя.”
Така че, как да се отнасяме с уважение към детето, и същевременно да му помагаме да е щастливо и да се държи добре?………
Преди време попаднах на една добре написана статия за това в какъв смисъл се казва, че трябва да следваме детето и тъй като не бих могла да го напиша така добре, направо я превеждам с малко изменения. Можете да прочетете оригиналната статия на Terri Sherrell тук.
———–
“Но аз опитах да го помоля учтиво и не се получи,” казват отчаяно много родители. “Опитах се да предложа избор, да не го насилвам да прави разни неща, но вече не знам какво да правя.”
Така че, как да се отнасяме с уважение към детето, и същевременно да му помагаме да е щастливо и да се държи добре?
Първо трябва да разберем какво означава да следваш детето. Да помислим как е било в миналото.
Например децата едно време на село. Цялото семейство е ставало рано всяка сутрин за да дои кравите. Ако закъснееш, кравите ще започнат да изпитват болка и накрая ще спрат да дават мляко.
“Но аз опитах да го помоля учтиво и не се получи,” казват отчаяно много родители. “Опитах се да предложа избор, да не го насилвам да прави разни неща, но вече не знам какво да правя.”
Така че, как да се отнасяме с уважение към детето, и същевременно да му помагаме да е щастливо и да се държи добре?
Първо трябва да разберем какво означава да следваш детето. Да помислим как е било в миналото.
Например децата едно време на село. Цялото семейство е ставало рано всяка сутрин за да дои кравите. Ако закъснееш, кравите ще започнат да изпитват болка и накрая ще спрат да дават мляко.
Едва ли по онова време, ако детето започне да се тръшка, родителите му биха си позволили да не отидат при кравите. Най-вероятно денят им би си продължил както обикновено и детето би научило мястото си в семейството.
За съжаление сега, в модерните времена, нашият избор на родители не е така очевиден. Има малко естествени граници, които ни водят при отглеждането на децата.
Но можем да се вгледаме в реалността. Реалността е, че детето има най-малко умения и най-малко опит. За него е неестествено да бъде човека в семейството, който определя какво да се случи.
Но можем да се вгледаме в реалността. Реалността е, че детето има най-малко умения и най-малко опит. За него е неестествено да бъде човека в семейството, който определя какво да се случи.
Добре тогава, защо Монтесори философията ни казва да „следваме детето”?
Отговорът е в самото значение..
Мария Монтесори виждала деца да бъдат наказвани за неща извън техните способности или опит. Тя ни предизвиква да погледнем по-отблизо. Забелязала, че възрастните често правят предположения за това какво знаят децата. Неща, които на нас ни се струват очевидни, често са нови и непредполагаеми за нашите деца.
Отговорът е в самото значение..
Мария Монтесори виждала деца да бъдат наказвани за неща извън техните способности или опит. Тя ни предизвиква да погледнем по-отблизо. Забелязала, че възрастните често правят предположения за това какво знаят децата. Неща, които на нас ни се струват очевидни, често са нови и непредполагаеми за нашите деца.
Точно както учениците по пиано не започват със симфонии, не можем да очакваме децата ни да успеят докато не са подготвени.
“Да следваш детето” означава да използваш настоящите възможности и умения на детето, за да установиш как да отговориш на тях. Каква информация трябва да им предоставим, какви подходящи граници и очаквания да приемем, и как трябва да ги подготвим за следващата стъпка в развитието им.
Т.е. получава се противоречие – трябва да знаем къде отива детето и същевременно да го следваме.
Объркващо е и не е само това, ами “да следваш детето” има повече от едно значение.
Ако детето ни има проблем, трябва да анализираме себе си.
Т.е. получава се противоречие – трябва да знаем къде отива детето и същевременно да го следваме.
Объркващо е и не е само това, ами “да следваш детето” има повече от едно значение.
Ако детето ни има проблем, трябва да анализираме себе си.
Ако децата ни станат прекалено искащи, отговорността е наша. Може би сме ги разглезили. Може би сме били прекалено бързи да им помагаме в ситуации, в които са се оказали сами, борейки се да научат нещо ново. Може би сме се предавали пред хленченето, вместо да бъдем последователни (и да запазим честност и правдоподобност) или пък сме били нерешителни.
Вероятно сме били прекалено задълбочени в собствените си проблеми, за да разберем истинските нужди на детето си. Вероятно сме го правили поради срам или жал (и сме опитвали да компенсираме нещо) вместо да оставим децата си да се справят както трябва с неудобството. Вероятно сме били свръхангажирани с тях и сме направили така, че да станат зависими от нашата непрестанна намеса.
Вероятно сме били прекалено задълбочени в собствените си проблеми, за да разберем истинските нужди на детето си. Вероятно сме го правили поради срам или жал (и сме опитвали да компенсираме нещо) вместо да оставим децата си да се справят както трябва с неудобството. Вероятно сме били свръхангажирани с тях и сме направили така, че да станат зависими от нашата непрестанна намеса.
Да следваш детето не означава да чакаме със затаен дъх детето да направи нещо, за да можем да го последваме. Това дава на детето отговорността да определят тона и дневния ред, т.е. да контролират възрастните. Децата се държат лошо, когато им дадем прекалено много власт, защото се чувстват несигурни.
Как родителите ще кажат „НЕ” на лошите (или на страшните неща), ако не могат да кажат „НЕ” на малко дете? Как могат да научат детето да бъде силно и да приема предизвикателствата на живота, ако се провалят на тестовете, които им прилагат децата? Детето инстинктивно разбира, че не е способно и следователно не би трябвало да отговаря за това какво да се случва в семейството.
Те ще се държат лошо, докато редът не бъде възстановен. Трябва да очакваме повече от тях и да не обиждаме тяхната интелигентност. Трябва да им даваме отговорности, които съответстват на тяхното ниво на умения и най-важното да имат истинско значение и да допринасят за благоденствието на семейството (дори две годишно дете може да помага в подреждането на масата или прибирането на прането и т.н.).
Трябва да покажем на децата си, че няма нужда да се притесняват за нашите способности. Ако изглежда, че не могат да намерят начин да използват енергията си конструктивно, те трябва да разберат, че може да направим избора вместо тях. Обаче, едва ли ще им се стори приятен нашият избор. “Много съм зает да чистя с прахосмукачката, съжалявам, но докато не се уверя че можеш да се държиш отговорно сам, трябва да стоиш при мен. Хвани се за джоба ми и се опитай да не изоставаш”. Те трябва да разберат, че когато е необходимо, можем да вземаме всички решения вместо тях. Накрая, тяхното желание за свобода и за избор на собствени занимания (в собствен ритъм) ще ги мотивира да станат САМО-дисциплинирани, както и ще ги убеди да престанат да се подиграват на възрастните. Не трябва да наказваме или да крещим. Не е нужно да налагаме „последици”. Просто не им позволяваме да се държат лошо. Точно както едно време на село, не позволяваме заради детето да спре работата. Намираме си занимание и им помагаме да разберат, че не са центъра на вселената, а дете, което е част от едно функциониращо и здраво семейство. Тази сигурност помага на децата ни да се отпуснат и да насочат енергията си към научаване, порастване и да се радват на детството си. Това е най-добрият начин да им покажем, че разбираме и уважаваме техните потребности.
И накрая, Мария Монтесори наблюдавала друг изненадващ феномен, който я накарал да ни съветва да „следваме детето”. Тя осъзнала, посредством изучаването на различните култури по света, че родителите и децата имат взаимоотношения на симбиоза. Оказва се, че упражненията на родителството (самоанализ, честна оценка, която води до обмислено действие, осъзнаване на това, кое е наистина важно, и т.н.) са ТОЧНО това, от което ВЪЗРАСТНИТЕ имат нужда за да станат зрели личности. Нашите деца ни заставят да бъдем реалисти за живота. Те ни принуждават да се погледнем отблизо и да се справим с проблемите си. Те настояват да държим на нашия избор. Те искат да им покажем как се води честен и почтен живот. Те ни вдъхновяват да станем по-добри хора. Точно посредством любовта и жертвите, които твърдим, че правим заради тях, ние порастваме и ставаме по-мъдри човешки същества.
И за щастие, ако направим някоя грешка или не успеем да го направим правилно, със сигурност нашите деца ще ни помогнат да го разберем.
—————
—————
