На моето дете изключително рядко му се случва да чуе думата “Браво!” и то обикновено не от мен. Още като започнах да се интересувам от възпитанието на децата, приех за логично, че е излишно за всяко нещо на децата да се казва “Браво!”. “Браво, за това, че хвърли топката, браво за това че, си изпи сока…” и дори някои родители казват “браво” само заради опита на детето да направи нещо. А това, че не се е получило или че е било направено невнимателно и немарливо? Е, детето получава механичното “браво” и критериите му за добре изпълнена работа са снижени.
В книгите си Монтесори казва, че децата не се нуждаят нито от награди, нито от наказания. При нейните наблюдения се оказва, че на наградения му пука за наградата толкова, че би я дал на наказания си съученик без да се замисли.
Не че, не трябва да насърчаваме децата, когато са направили нещо хубаво, просто има добър и лош начин да го правим.
Логично и убедително звучат аргументите против постоянното “брависване”.
- това си е форма на манипулиране – да накараме децата да правят това, което е удобно за нас.
- децата могат да станат зависими към похвалите – детето очаква нашето одобрение и оценка за работата си, вместо да доволно от собствените си постижения. Например онзи ден доста от децата на пясъчника в парка правейки формички или друго, постоянно поглеждат към майките си, за да чуят “бравооо!”. Колкото повече свикват да го чуват, толкова повече се нуждаят от него.
- вместо да оставим децата сами да решат дали да са доволни от свършената работа, ние им налагаме нашето мнение и им казваме какво да чувстват.
- могат да загубят интерес към определена дейност – докато хвалим рисунките им, ще рисуват нови, ако спрем, губят интерес. Или с други думи, правят го за да ни се харесат.
- намалява успеха – създава напрежение у децата “да се справят добре”, след като сме ги похвалили за добрата работа, те полагат големи усилия да се справят и със следващата задача добре, което им пречи на представянето.
С непрестанното “браво!” от една страна изместваме фокуса на нещата към себе си – “Много съм доволна от това, което направи…; Харесва ми картината, която си нарисувал….” и т.н. Не е ли по-важно детето да е доволно от себе си и да харесва това, което прави?
Ето една статия от Alfie Kohn, авторът на Uncontitional Parenting и Punished by Rewards, където добре е казано защо не е полезно за децата да чуват дежурното браво “Браво!”.
Можем да насърчаваме децата и без да се получават тези вредни ефекти.
Например:
- Можем само да отбележим какво е направено – “О, подредила си целия пъзел!”, така детето знае, че сме забелязали и му позволява да се гордее с постигнатото.
- Да опишем резултата, без да даваме оценка – Не – “Много хубава картина!”, а по-скоро “Каква голяма планина си нарисувал!” или пък да зададем подходящ въпрос, за да личи, че сме заинтригувани, например ” Какви цветове използва за да получиш цвета на морето?”
- Ако детето е направили нещо мило, да обърнем внимание на резултата – “Виж колко се зарадва Мартин, когато му даде да си поиграе с твоята количка!”
- Да обърнем внимание на прогреса – “Този път никак не разля докато носеше чашата с вода!”
- Да обърнем внимание на това с какво допринася за общото благо – “Благодаря, за това, че прибра метлата и лопатата от пода, сега никой няма да се спъне като минава от там!”
- Замислете се, дали въобще е нужно да казвате НЕЩО. Понякога само една усмивка е достатъчна награда.
